Психология

Д-р Ани Владимирова Българите като нация са сътворили безброй поговорки, притчи, хитрости, поучителни приказки и помагащи умозаключения. Някак си е нормално всеки да разбира от всичко и да може да дава съвети с вещина и увереност. Разчитаме много на приятелите си и колкото и да смитаме конфликтите и кризите под килима, тичаме тайничко при тях, за да им се оплачем. Всъщност, оплакването е национална стратегия, не случайно сме класирани на едно от най-незавидните места в класацията на щастливите страни в света. През последните 15 години отношението към психологията много се промени. От срамна територия с много тайни, граничеща със страха от изобличаване на лудост към комерсиализирано възприятие за профайлери, които като екстрасенси могат да разшифроват всичко, което се „мъти” в главите ни. Психологията обаче е наука, която постоянно се развива и изследва тенденциите и промените в човешката личност, взаимодействия и среда. Тя не дава рецепти, които са общовалидни, а търси индивидуалния ресурс и отключва възможностите, според спецификата на личността. Звучи и просто, и сложно.  Всъщност, все повече хора разбират какво е да използват психологическа подкрепа, без това да ги слага в каквато и да било категория от онези с предразсъдъците.  Отивайки на психолог, те не отиват просто да си изсипят торбата с проблемите, тревогите и въпросите. Нито отиват да бъдат порицани, осъдени или да им се чете лекция. Психологът е специалистът, който открива заедно с клиента причините за проблемната ситуация, състояние, криза. Двамата заедно начертават и пътя за изход с конкретни задачи, промени, избори... Работата продължава извън кабинета, защото чрез психологическата подкрепа човек се учи на нови по-продуктивни стратегии. Опознава себе си и намира по-адекватен и добър вариант да се свързва с околните. Приятелството също е добър помощник. Приятелите ни могат да ни изслушват, да ни подкрепят, да ни дават сили дори и само с присъствието си. Приятелските съвети са тези, които можем да получим бързо и с пълна емоционална съпричастност. И точно ...

Д-р Ани Владимирова Днес е пълно с отлагачи или с крайно нахъсани хора, които не признават отказите и неслучването на техните плановете. И едните, и другите са в червената предупредителна зона. Как стана така, че именно основното условие, благодарение на което се постига събирането на всички умения, знания, находчивостта, креативността и интелект е толкова трудно регулируемо? На Бенджамин Франклин се приписва мисълта: „Мотивацията е, когато мечтите запретнат ръкави.“ Оттук започваме и ние. С какво е свързана мотивацията ни? Да, с мечтите, с потребностите, с целите. Все мисловни конструкти, които са заложени уж в бъдеще време, но за които трябва да действаме тук и сега. Ако продължаваме да разчленяваме формулата на мотивацията, то за да действаме, ни трябва енергия, формиран усет за необходимите действия спрямо обстоятелствата и ресурсите ни. Не на последно място и връзка със средата по силата на отговорностите, критиките или ангажираността. Става доста сложно на фона на познатата и често повтаряна реплика: „Стегни се и действай!” Как се изгражда мотивацията? В дъното на всяко човешко поведение има мотив. В различните периоди от жизнения цикъл мотивацията се променя спрямо динамиката на възрастта. Например за детето в доучилищна и училищна възраст нуждата от компетентност и постижения са водещи. То трупа знания, умения и това го мотивира да опитва, да действа и да върви напред. В юношеска възраст мотивацията е обвързана с привлекателността, отново с това да си компетентен, да си информиран, да си в течение на случващото се, да си значим в групата от връстниците.  В зрелостта водещите сфери за получаване на удовлетворение са две – създаването на партньорство и кариерното развитие. Между 30 и 60 години генератор на мотивацията е да си обграден от близки и обичани хора, да се грижиш и да усещаш грижа. Когато говорим за мотивация, ключов момент е да разберем какво ни мотивира. Кое е точно това, което работи за нас? Животът на човека се ръководи от ценностната му система. Тя е ключът при всеки избор и проява на свободната воля. През ценностите на всеки човек могат да бъдат разбрани нагласите и мотивацията му. Всичко това, наред с възприятията, е в основата на цялостното поведение и реакциите на личността. Мотивацията е също и потребност да удовлетвориш ценностите си. Хората са различни и аранжират по различен начин ценностната си система. За един е важна свободата, за... 

Д-р Ани Владимирова Самозаблудата е първа приятелка на чувствителните ни същества. Тя е като близка роднина, която може да крие от нас непреодолими факти и истини, за да ни опази от болката и разрухата. А друг път да е като злорадстващ приятел, който иска да ни изложи с шеговит номер, който всички други виждат, но не и ние. Независимо от степента на рационално функциониране, всеки от нас изпада в самозаблуди. Те са процеси, които създават ирационална убеденост, обслужваща моментното състояние на Аз-а. Създават комфорт, дават време, пораждат надежди и смисъл, но могат също да създават катастрофи, да носят бури в чаши с вода... Там, където имаме най-много емоции, където циркулират най-големите значения за нас, там самозаблудите покълват най-активно. Всъщност ние продуцираме самозаблудите там, където са най-големите ни ценности. Любовта Романи, пиеси, опери, стихове... описват безкрайно много самозаблуди. Това е най-грандиозната утопична страна, преляла от сюрреализъм във вярванията ни. На първо място е идеализацията. Партньорът, който носи всичко положително, който прави всичко прекрасно, който е толкова уникален, който обслужва шаблона на потребностите ни. Най-добрата самозаблуда, произведена от природата, която ни прави щастливи. Твърде много хора искат да поддържат този статус дълго, да се потопят в него и да го преживяват безметежно. Тогава щастливата естествена самозаблуда преминава в битка за свещена крепост. В този капан, каквото и да прави партньорът, той/тя са обичаните добри хора. „Това е  изключение!”, „Нещо се е объркало и не може да бъде!”, „Той/тя съжаляват и няма да се повтори!”, Той/тя не е такъв човек, познавам го/я!” Тук самозаблудата обслужва страха от самота, страха от отхвърляне, опасенията за личната ни ценност и мястото ни в живота на партньора, нежеланието да приемем провал, разпад, промени... Оттук следващата фаза е на поредица от самозаблуди, агонизиране и себеотричане, освен ако не приемем нуждата от болка и нов подход. Заради тези заблуди много жертви се връщат при агресора, други спасяват зависими, а трети изяждат щастието си в изчерпани връзки. В интимната връзка, ние се самозаблуждаваме дори и в ежедневните конфликти и пререкания. Често всеки има своя версия на една и съща ситуация. И това фактологично изкривяване е самозаблуда, която дава опора. Много интензивни самозаблуди покълват, когато гоним упорито фиксирани желания с партньора до нас. Идеите да живеем по определен начин, да имаме точната семейна конфигурация, да създадем определени неща с партньора... Толкова силно можем да сме шаблонизирали човека до нас, че безпрекословно да вярваме, че той ще ни даде всичко желано. С години жени, готови да станат майки, чакат „Питър Пан” да пожелае бащинство. Стабилни мъже вярват, че свободомислещата им приятелка ще стане перфектна уседнала домакиня. Уморени партньори вярват, че човекът до тях ще стане по-романтичен, активен, креативен... Години очакване и изчерпваща надежда, припалвана от самозалъгването. Така е и с хилядите сметени под килима факти, истини и знания-незнания. Във връзките си хората често слагат шапка невидимка: „Той наистина има много работа, затова закъснява!”, „Тя не е с мен заради парите, почти нищо не е искала!”, „Той наистина ме обича, всичко друго е второстепенно!” Зад тези лозунги на самозащита, се крият тежки истории на изневери, търпение, очакване, надежди... Бягство от осъзнаването на собственото място и неизбежните промени. Затова има хора, които препускат от връзка на връзка, само и само да задържат безтегловността на емоциите в началния етап. Времето Самозаблудите за времето са толкова уникални и в същото време толкова тривиални по своята същност. Времето е основен ориентир за психиката. То ни дава посока, натиск, тревога, стремеж, затвор, свобода. Толкова много символични изрази имаме, които са зашили самозаблудите за времето: „Времето ще покаже!”, „Времето лекува!”, „Сега не ...

Д-р Ани Владимирова Очаквания, пожелания, вълшебна нощ, подаръци, любов, усмивки... Червено, топло, ароматно, уютно и заедно... Как всичко това би могло да е униние, сълзи, тежест в гърдите и толкова тъга, че да не може да се намери смисъл?! Не са малко хората, които приемат коледния дух за нагъл гост, дошъл да им напомня за успешно скритите спомени. За други Коледа идва с едно тежко щракащо сметало на равносметките: „Още не съм започнал да спестявам! Какво ще стане в следващите години?!”, „Нямам дете и дали изобщо ще ми се случи!?”, „Тази година изпуснах толкова много възможности, защото трябваше да се съобразявам”. Сякаш Коледа сочи с един костелив показалец и увеличава нашата неспособност да се справяме с различни аспекти от живота. И това изобщо не е случайно. На Бъдни вечер имаме късмети, ритуали, пожелания за всяка ценност, към която се стремим. Всичко това създава усещане за непременност. Всяка следваща Коледа можем да стоим пред костеливия показалец и да гризем устни в невротично неспокойствие кога най-сетне ще ни се случи „нормалният, добър живот”! Коледната нощ като символ на всички успехи и ценни неща в живота до такава степен преекспонира неуспехите, че твърде много хора поемат пo една алогична спирала в мислите си. Тя се върти около усещането, че времето е изпуснато и около незнанието какво би могло да се промени в бъдеще. Завихря се по-силно около безсилието и се сключва върху неуспеха, защото хората смятат, че на Коледа трябва да се празнува справянето само в неговия ултимативен вариант. Нерядко Святата нощ е чудовище, което води орда от призраци на травматични събития: „На Коледа приятелят ми ме заряза!”, „Преди Коледа откриха заболяването на баща ми”, „На Коледа катастрофирах!”. Много хора са убедени във ...

  Д-р Ани Владимирова Българинът е строял килийни училища с „мило и драго”. Давал е всичко за образованието като основен стълб на народността и сигурността. Изпращал е децата си извън страната, за да се върнат и да дават плодовете тук. Будителството е било обединяващ фактор. Днес много родители са в ролята на войни в образователната система. Какво се случва с родителската намеса и дали тя има все още ролята на будителство? Факт е, че едни от основните проблеми, с които родителите идват в кабинета или пишат за подкрепа в www.e-therapy.bg са трудностите по отношение на мотивацията за учене на децата им и цялостното им отношение към учебният процес. Но да не забравяме, че отношението към ученето не се изгражда от само себе си у детето. Родителите и учителите в грешна симбиоза Ако доскоро ролята на учителя беше свързана с огромен авторитет и уважение, то днес нейната стойност е девалвирана. Ето малко из разказа на една млада учителка, чието желание да научи децата да мислят и да са креативни е ударило на голям камък. След ...

Ани Владимирова Съперничеството - можем да го поощряваме или да го осъждаме. Съвсем възможно е да го прикриваме или да е повод за гордост в нас и околните. Социалната норма и културната парадигма определят отношението ни към него. Истината е,  че то е онзи поведенчески механизъм, който обслужва потребностите ни на всички нива. От инстинкта ни за оцеляване, през намирането на пространство, до усвояването на блага и амбицията да се самоактуализираме. Именно тази негова позиция ни позволява да го използваме като средство за манипулация, развитие, постигане на цели... В глобален мащаб то може да разрушава в лицето на войните, а може и да изстреля човечеството в междугалактическото пространство. То създава КГБ и ЦРУ, създава корпоративните тежки игри и шпионажи, създава този свят, който познаваме. То е главният герой, идващ с нагоните ни - опияняващ и страшен.  Връзка или развръзка без съперничество? Романтичната нагласа може да изключи съперничеството в интимната двойка. Съвсем лесно да повярваме, че има пълен алтруизъм и себеотдаденост. Да, но розовият утопизъм толкова бързо се разпада, че отдолу бълват безкрайно много точки, в които именно обичащите се съревновават. Съревнование за времето. Толкова пъти в www.e-therapy.bg сме прочитали репликата” „Той/тя може да намира време за другите, но не и за мен!” или „Ако ме обича, ще намира винаги време!”. Желанието за притежание на партньора лесно може да породи съревнование за всеки дъх и мисъл. Да станем като касички, които трупат минути, часове и после сравняват коя касичка е по-пълна. Моята или твоята, аз какво ти дадох и ти колко ми отдели. В това съревнование се забравя за качеството, а количеството така затрупва, че планините от несъстояло се време убиват и пространството в двойката. Съревнование за успеха. Преди години имаше едно забавно детско предаване, в което трябваше да се избере едно детенце, което е „най”. ..

Д-р Ани Владимирова Да се приемам, да се обичам, да се харесвам, да се гордея със себе си, да знам какво мога... Кой съм аз? Всичко това звучи като изтъркана мантра от екзистенциални напеви. Всеки първично подминава тези въпроси като овехтяла и ненужна табелка, но надписът отдавна е наизустен. Живеем с тези мантри. За някои хора, те са ежедневен труд, за други се появяват в кризисни моменти, a за трети са утопия. Да се приемаме и обичаме зависи от нашата самооценка, от остойностяването на идентичността ни и произтичащата от това самоактуализация. Всичко това е гръбнакът на личността и не случайно, ако не усещаме стабилен този гръбнак, се кривим всячески. Самооценката е начинът, по който човек се чувства спрямо себе си. Степента на самоуважение и себеприемане, с които живеем, нивото на компетентност и усещането за лична ценност. Проста закономерност е, че степента на самооценка определя и количеството на любов към себе си. Как се формира самооценката? Естествено всичко започва от детството. В най-ранна възраст детето попива представата за себе си от околните и най-вече от значимите възрастни – родителите.  Ако родителят дарява любов и подкрепа, детето се чувства сигурно и уверено в себе си. Ако родителят омаловажава или обижда детето си, то се самообезценява и трупа негативизъм. Детето с положителна самооценка приема околните като добронамерени и е по-малко склонно да се изолира. Детето с ниска самооценка е по-скоро враждебно към света, защото смята, че светът е враждебен към него. Увереното дете по-често поема инициатива и е склонно да рискува, което е в основата на успеха. Неувереното дете е по-пасивно и разчита на външните фактори, като е склонно и да ги обвинява за неуспеха си, да омаловажава себе си, когато е постигнало успех. Представете си дете, което е издебнало мама и е хвърлило с мерак голямата си метална кола в калната локва. Освен че е опръскано цялото, то безутешно започва да реве и за „изчезналата” си количка... Негативният родител ще каже: „Видя ли се, само да те оставя за миг и глупостите започват! Нека ти е! Сега ще ходиш мръсен и няма да имаш вече количка!” Позитивният ще каже през смях: „Опа, това моето дете ли е? Колко е ...

д-р Ани Владимирова Промяна! Това е лозунг, обещание, надежда. Промяната е и план, действие, изграждане. Промяна е и страх, отдръпване, отлагане, ступор... Като същества, които мисловно обитаваме три отрязъка от времето, постоянно свързваме себе си с нуждата или с отказа от промяна. Това е вълшебна дума, която можем да изживяваме всеки миг, търсейки я или бягайки от нея. Кое ни кара да се променяме? На първо място веднага се сещам за българската приказка за „Неволята”. Неволята като образ на дискомфорта, на „опрения нож в кокала”, който не ти дава шанс да не се промениш. В този контекст има хора, които толкова са погълнати от статуквото си, че преповтарят едни и същи действия, избори, грешки сякаш те са най-ценната мантра. За тях промяната е враг, който разрушава стабилните окопи на битието. Голяма част от тези хора живеят на принципа  на „по-малкия дявол”, за да не изпуснат това, до което вече са се добрали. Остават доволни в неудовлетворението си, защото не могат да поемат риска да станат друг субект извън рамките на това, което вече познават. За тях „Неволята” идва, когато загубят работа, партньор или средата до толкова не се променя че да ги избутва встрани. Понякога чрез „Неволята” най-добре се излиза от заучената безпомощност, в чиито селения няма място да покълне нищо ново. Друг агент на промяната е амбицията. Желанието за развитие тласка някои хора да са постоянно търсещи и любопитни. От една страна, те могат да вкарат себе си в такъв режим на действия, който неусетно да промени личността им. Един ден след много препускане те осъзнават, че са станали хората, които са търсили в себе си или хората, които са се страхували да не станат. В първия случай промяната идва с последователни действия и системни усилия. Във втория случай тя е дошла с напъни да се получат свръхценни неща като власт, пари, позиции, придобивки. Това са двете страни на промяната – развиваща или поглъщаща личността. Груповият натиск. Понякога той слага вето върху промяната, а може също така... 

Д-р Ани Владимирова Каква е първата стандартна представа, когато човек си помисли за лукс? Най-често насреща чувам описания за архитектурен шедьовър, в който интериорът е изобилстван от скъпи  вещи: „А, да! Да има и басейн, джакузи, инфрачервена сауна...”  Или другата визия: яхта, хайвер, шампанско... без това да е реклама. Трета картина: Екзотична дестинация, прекалено напудрена картина на вила с огромен басейн, а по мен – колекционерски часовник и бижута... Да спрем дотук, защото списъкът е грандиозно дълъг. Най-неприятното е, че е практически безкраен. Мечо Пух го е казал най-добре: „Колкото повече – толкова повече!” .  Луксът не е лошо функциониране, но зависи от коя страна го подхванеш. Дали е от страната в ниското, където са базовите потребности или е във високата, където луксът има съвсем различни измерения. В днешно време той е неразделна част от представата за успех и придава образа на собственика си. Луксът е възнаграждение и стремеж, инвестиция. Типът лукс е като етикет за личността. Но да се върнем на различните му страни. Има една тенденция, която главоломно се разраства в обществото – потреблението, имането, презапасяването. Инстинктът за сигурност обслужва икономиката. Първо са необходимите стоки, после онези за удобство, след това все по-специалните и скъпите, за да стигнем накрая и до луксозни. Там на първо ниво е просто марковият етикет, след това идва лимитираната серия, а градацията е в ексклузивните издания. Растежът е само в една посока и таван за лукса има само от гледна точка на финансите. Но пък кредитите са навсякъде. Желанието за потребление се поддържа постоянно с все по-добри версии на вещите. Всяка е по-луксозна и придава по-голяма стойност на притежателя си. Затова качен веднъж на тази въртележка, човек дълго може да остане там. Много хора виждат в лукса сигурност и изграждат имидж чрез притежанията си. Останал на това ниво, луксозния притежател развива в себе си  постоянна неудовлетвореност. Виждаме това в ...

Д-р Ани Владимирова Кариеризмът е социално приемлива наркомания от най-висш клас - не създава размирици, не трупа празни бутилки в някой ъгъл и не губи от полезното време за работа в махмурлук, не наранява никого физически в абстинентни фази, не тормози съседите с неадекватно поведение. Но само привидно. Кариеризмът е допинг, който трудно се пуска, тъй като постиженията са идентичност, стил на живот, статус, психична нагласа... Всъщност кариеристът е човек, който е формирал в себе си много порочна стресова дъга, на която неврофизиологията и всички части на тялото са роби. Той гони постижения, които изискват ресурс - да вложиш усилия, търпение, старание, напор. Всичко това е като да си на линията за бягане с препятствия. Само че на стадиона стресовите хормони се разреждат със самото бягане. Тук, във фирмата, адреналинът, норадреналинът масивно заливат всички органи и системи и постиженията довеждат до удовлетворение само ако има последващ старт. Този цикъл е постоянно функциониращ, защото целите са ежедневни, позицията постоянно пазена, желанията силни. Затова кариеристът е лаком адреналинов наркоман, който не може да се задоволи с една доза. Той не се подготвя за шампионат, а живее постоянно в този режим. Това не е странно. Социалната рамка е като летва за висок скок. Винаги има желаещи да подобрят рекорда, защото ще има уважение, сигурност или сила, „с която ще управлявам света”. Всъщност, кариеризмът управлява света със скритата лупа на бащата, който мърмори, че „винаги трябва да се бориш”, с погледа на майката, която... 

д-р Ани Владимирова Когато стане дума за вземане на решение винаги се сещам за една аржентинска детска приказка за кентавъра, който не можел да прави това: „Живял някога един кентавър, който като всички кентаври бил полумъж – полукон. Един ден се разхождал по поляната и усетил, че е гладен. Зачудил се какво да яде: „Хамбургер или люцерна? Люцерна или хамбургер?”.  И като не можал да реши, останал гладен. Паднала нощта и му се доспало. Зачудил се, къде да спи: „В конюшнята или в къщата? В къщата или в конюшнята?”. И като не могъл да реши, не спал. Като не ял и не спал, кентавърът се разболял. „Кого да извикам?” – зачудил се той – „Лекаря или ветеринаря? Ветеринаря или лекаря?”. Така и не могъл да реши и накрая умрял... За един човек решението е висока планина, която изисква специална екипировка, трениране и тежък труд. За друг е водна пързалка, по която се минава бързо, а след това отчита колко се е намокрил. За трети, решението е прицелване с точен мерник и гонене на десетката. За друг решението е състезание, а когато приключи, той винаги смята, че е могъл да избере и по-добра стратегия. Как един човек може да реши изключително бързо да смени местоживеенето си, а друг не успява да избере местата в киносалона. Какво определя способността ни да вземаме решения? Ако тръгнем от чисто базовите факти, първо трябва да поспрем при особеностите на неврофизиологията. Oнаследяваме начина, по който протичат нервните процеси от стимула до реакцията. Една биологична схема, която определя как ще действаме, как приемаме събитията, как реагираме, как вземаме решения. Естествено, опитът ни моделира, но тази база задава посоката. Да вземем чувствителния, емоционален и раним човек: неговите решения могат да са нескончаеми премисляния. Включване на огромен обем факти, взаимовръзки, емоции, последици. Процесът се разраства до такава степен, че се изгражда сложен лабиринт. В него той все по-трудно се ориентира. Навлиза все по-дълбоко. Отдавана е забравил нуждата от решение, а премисля възможностите за превенция на грешки. Блъска се между плюсове и минуси. Мислите му рикошират между пропуснати възможности и лоши последствия. Решението става болезнен етап, който може да спре живеенето в дадения момент. Девойка, която учи в чужбина, изпитваше безкрайна тревожност всеки път, когато трябваше да прави избори на теми за курсови работи, решение за специализация, решение за практика... Преживяванията й бяха на живот и смърт с безсънни нощи, страдания в обмислянето на детайлите, ползите, загубите, докато най-накрая времето не опреше ножа в кокала и не станеше по-силно от нейната плашлива прецизност. При този тип хора най-силно се вижда ефектът на задръжка на решението: колкото по-дълго се колебае човек, толкова по-тежко ескалира тревожността. Когато тревогата започне да властва, тя запушва логичните пътеки на мислите и емоцията напълно поглъща човек. Затова все по-често трудностите във взимането на решения и блокирането на действията, водят до безпомощност и панически състояния...

Д-р Ани Владимирова От край време в българския фолклор и битие около сключването на брак се върти огромна част от живота на семейството. Ако се върнем назад във времето основните цикли на родителите, на младите, а после и на тях като родители вървят през подготовката за сватбата. Чеизът, откупуването на момичето, честността на младоженката, годежните ритуали... И сега възрастните напират за сватба, за да се успокоят, че с децата им „всичко върви по вода”. Днес не сме толкова близо до тези традиции, но встъпването в брак е съпроводено с не по-малко въжделения, алогични формулировки, безметежни очаквания, магически пръчки за разрешаване на всякакви житейски дилеми и ключове за скритото щастие.           При един бърз и символичен преглед на традиционните суеверия около сватбата, ще открием и част от източника на всички тези нагласи. Суеверните предписания са много: младоженецът не бива да вижда бъдещата си съпруга в бялата рокля, тя пък не бива да вижда друга булка в сватбения ден. Разбираемо, красотата трябва да се пази, тръпката не бива да избледнява, връзката трябва да е стабилна и неподвластна на изкушенията. Тогава защо никой не учи бъдещите съпрузи, че трябва да запазват и да провокират любопитството си един към друг дори и след години?